Здравейте!
Моето име е Христова…Диляна Христова! На 22 години съм. Уча в Технически университет София – инженерен дизайн вече четвърта година. По принцип е последна, но дали ще се дипломирам тази година зависи от мен. Както и когато взех решението да си прекарам едно страхотно лято на друг континент, в друга държава, други хора с друг манталитет и друг език.
Всичко се случи съвсем спонтанно. Бях трети курс и просто си казах “Искам да видя Америка!” и за тази цел алтернативата беше бригада, разбира се! Нишката е дълга за това как разбрах за Work Abroad LLC – агенцията, която ми предостави тази възможност да видя един съвсем различен свят. На кратко, мой познат, който в бъдеще стана мой американски съквартирант ми разясни как стоят нещата. Оказа се ,че тази агенция намира работни места най вече за спасители. Айляк!
Наричах я спасителската агенция.
Та, реших да се впусна в това приключение, звучеше готино.
Всичко мина добре, подписахме договор и ето я най-важната част от цялата организация – Курса за спасител. Тридневен курс, в който накратко, но и много добре ти обясняват как да бъдеш спасител, но естествено трябва да можеш и да плуваш. Ако не можеш, ще се научиш. Човек цял живот се учи!
Времето си минаваше и дойде деня на страшния съд – ВИЗАТА. Супер много се притеснявах, толкова много исках да ме одобрят. Дори, когато отивах на изпит не се притеснявах толкова. Е, оказа се, че не е толкова страшно. Ако всичко е точно и знаеш езика, няма ядове. Накрая просто си казах да става каквото трябва да става и… да, одобриха ме.
America here I come! Ура!!!
На 23 май 2016г. самолетът излетя! “Мамо, тате и батко ще се видим след 3 месеца и половина”. За първи път се качих на самолет, изпитвах страх, но се успокоих след първия час. Там се запознах с още бъдещи бригадири – спасители. Някак си хареса ми да летя и без това по принцип си летя в облаците. Пристигнахме късно вечерта на място, за което ни беше обяснено предварително от агенцията. Там също трябваше да минем курс, който беше подобен на първия, само че с доста по трудни неща. Като например ваденето на тухла от дъното на 3-метров басейн. За мен си беше трудно. Но преодолях и това препятствие.
Разпределиха ни по градове и апартаменти. Живеех с 3 момчета, в последствие дойде едно момиче и към края вече още едно, дълга история. Апартаментът беше огромен и идеален за партита. Намирахме се в Newport Village, град Александрия и все още помня адреса. Оказа се, че на две преки от нас също са настанени българи – спасители. Доста често си правехме домашни партита. На втория ден от моето пребиваване се запознах с моя супервайзор. Показа ми се басейна, на който щях да работя. Доста приятно местенце, имаше си гледка, дървета, езеро, патици, малки и сладки водни костенурки, водни кончета и естествено басейн. Намираше се така да се каже доста далеч от апартамента както и басейните на останалите, за това всеки от нас получи по един велосипед безплатно.
Все още помня първия си работен ден, толкова американци на едно място не бях виждала ,а това слънце сякаш ме беше прегърнало и както всеки един бял човек станах червен. В последствие си получих желания тен, дори получавах комплименти. Ах, тези американци с техния израз “Hi, how are you?” имах чувството, че са на звукозапис. Така са възпитани хората, какво да ги правиш.
И ето така се започна. Басейнът стана моят втори дом. Там се хранех, къпах, дори понякога перях. Поддържах си го чист всеки ден. Когато нямаше никого, творях. Като бъдещ дизайнер имах хоби да рисувам портрети. Хората от басейна забелязаха това и започнах да получавам поръчки. Никога не са в излишък няколко долара.
За да изкарваш добри пари като спасител трябва да правиш много часове, за това за цяло лято си издействах само четири days off. Юли месец беше месеца на триповете. Агенцията организираше пътувания да най-близките и готини дестинации.
Първият ми day off беше вълнуващ, след цял месец работа имах нужда от развлечение, като изключим партита в апартамента и извън него. Атлантик сити известен още като малкия Лас Вегас. Като човек израстнал на морето, океана ми се стори все едно си бях у дома. Беше пълно с казина, развлечения, хора. Напомняше ми на нашенския Слънчев бряг, но доста по чисто и с доста по голяма плажна ивица. Ех, океана, толкова добре да изглеждаше и толкова солен да беше. Ужасно солен.
След една седмица втори day off – Оушън сити. Отново пясъчни и океански преживявания.
Трети day off – Кингс Доминиън. Тук вече не знаех какво да правя. Беше пълно с огромни и бързи влакчета. Качих се само на едно и то там, така и не преодолях страха си от височини. И все пак си заслужава да се посети.
Край на триповете. Четвъртия day off просто отидох на басейн, за да се почувствам и аз като почиващ.
Август – месеца на жегата. Мислех си, че в София лятото е непоносимо, но там беше неиздържимо. Хората, които посещаваха басейна се чудеха как издържам на тази жега. Свиква се! Харесваше ми да работя и на други басейни, така се запознавах с хора от различни националности.
Започнах да броя дните до завръщането ми в България. Толкова много ми липсваха всички и най вече храната. Но поне си правехме грандиозни партита, на които се слушаше предимно българска музика.
Дойде и последният ми работен ден. Чувствах се едновременно щастлива и тъжна. Толкова бях свикнала с всичко и всички. Позволих си да вляза в басейна заедно с децата като за последно. Колкото и да не ме слушаха, понякога, щяха да ми липсват!
Най-накрая дойде момента за пътувания. Първа спирка – Маями. Събрахме се съквартиранти, съседи и само готини хора и дим да ни няма. Бих останала да живея там, наистина. Океан, плаж, хора, забавления. Имах честта да се снимам с алигатор и да го пипна. Четиридневния престой ме накара да остана завинаги. Но повече си обичам България, няма по хубаво място.
Същия ден от завръщането ми от Маями хванах автобуса за Ню Йорк.
Една от мечтите ми се сбъдна.
In New York, Concrete jungle where dreams are made of.
Беше си едно голямо приключение. Още със слизането си вдигнах главата нагоре, не можех да спра да гледам високите сгради. Успях да посетя част от забележителностите като кулите близнаци, Бруклинския мост, Wall street, една от най-високите сгради в Ню Йорк (не беше Empire State), успяхме да видим Статуята на свободата от далеч. За един ден толкова.
20 септември – денят на заминаването към България. Онова чувство за радост и тъга се появи отново. Странно е, когато свикнеш с нещо и след това трябва да си тръгнеш и да го забравиш. Но мисълта да видиш отново всички свои близки и приятели е най-хубавото чувство.
Довиждане Америка,
може да се видим някой ден отново, а пристигането в България винаги си остава един от най-хубавите ми спомени.
